Полезно

Много често родителите се чудят защо детето им е толкова срамежливо, защо му е трудно да се заиграва с други деца. Но какво означава „срамежливо“?

Преди да сложим този етикет, нека да разгледаме индивидуалното му поведение у дома и навън сред непознати възрастни и деца.

Социалната тревожност при децата е често срещано явление. Има деца, които се нуждаят от време, докато свикнат с новата обстановка и установят контакт. Някои по-интровретни малчугани са погълнати от дейността си и дори не забелязват околните. При други тревогата от контакт с непознати често пъти е силна, тъй като не усещат опората на значимите възрастни зад гърба си.

Често това са ситуации при постъпване за първи път на детска градина, училище – места, където остават сами за по-дълго време.

Понятието „срамежлив“ може да се сведе до чувство на тревога или неудобство в социални отношения. Зад него стои чувството на срам, което се формира около третата година.

Това е времето, когато настъпва значителна потребност на детето да се отдели от родителя и да се „заяви“ пред света. За разлика от страха, гнева, радостта и тъгата, които са вродени чувства, срамът е придобит. Той е пряко свързан със социалната среда.

Наред с желанието на детето да се отдели от родителя и да покаже себе си, възниква и потребността от одобрение и приемане. А това се случва, когато се впусне в контакт с непознати връстници и възрастни.

Срам и социална тревожност при децата: каква е разликата

Срамът е нужен на детето, за да регулира отношенията си извън семейството. Той му показва кога едно поведение не е приемливо. Стремежът му е да получи одобрение от средата. А срамът възниква, когато детето почувства, че действията му ще предизвикат отхвърлянето му. 

Докато тревогата от общуването с непознати блокира инициативата му да развива и обогатява социалните си умения.

Как да разпознаете признаците на социалната тревожност?

Социалната тревожност има няколко отличителни белега:

• Телесни симптоми: болки в стомаха и главата, разстройство, температура, за които няма медицински причини.
• Панически страх от раздяла с родителя и прекомерна привързаност към единия и/или двамата родители.
• Отказ да напуска дома си.
• Упорито нежелание да посещава детската градина или училището.
• Нежелание или страх от общуване с непознати.
• Силно притеснение да зададе въпрос на учителя.
• Страх да от негативна оценка или неодобрение.

Как да помогнете на детето си да се справи със социалната тревожност

Първо и най-важно е да цените и да се съобразите с уникалността на детето си. След това можете заедно да обсъдите начини как да преодолее социалната тревожност, които да са приемливи за него.  Така то ще може с лекота да се сприятелява с нови деца, да участва в групи и да показва талантите си пред света.

Ето няколко идеи откъде да започнете:

1. Подкрепете детето си като откликвате на нуждите му.

Откликващият родител е този, който най-напред знае как да регулира собствената си тревожност и реакции.

По-сензитивното дете се нуждае от насърчение при нови контакти. Но е добре да му дадете пространство то да реши кога да подели играчките си с другите деца, например. Добре е да не му налагате кога да се запознае и играе с нови деца.

При среща с непознат за него възрастен не го засрамвайте, ако не желае да го поздрави или да говори с него.

2. Покажете му своя начин да общувате здравословно с другите. Децата се учат като ви подражават.

Тук дори не е нужно да правите нещо специално. Достатъчно е да проявите вежливост към непознати в обичайни ситуации, например в парка, магазина, градския транспорт или сред ваши приятели.

Децата забелязват, когато се притичваме на помощ на някого или когато разменим няколко любезни думи с непознати хора на улицата.

3. Не го учете да се страхува от непознати възрастни, а на кого да се доверява.

Вероятно всеки е чувал изрази от типа: „Ако не ме слушаш, ще викна полицая/онзи страшен чичко/съседа Х да ти скъса ушите!“. Подобни думи не само, че не вразумяват детето, а му създават страх от общуване с непознати.

Възникналото недоверие към тях, ще му попречи при опасна ситуация да потърси помощ. Няма да може да различава „добрия“ от „лошия“ възрастен.

4. Не му поставяйте етикет „срамежливо“.

Тук е важно да не окачествявате детето като срамежливо особено пред други хора. За него вие сте най-значимият референт и ви вярва безпрекословно. Чуе ли вашето мнение, ще го припознае като свое качество.

Поставянето на етикети е едно от нещата, които отключват социална тревожност у децата.

5. Бъдете емпатични към тревогите му и не го карайте да се срамува от чувствата си.

Изслушвайте притесненията на детето си, колкото и неоснователни да ви се струват. Така му давате знак, че няма нищо нередно в това човек да се страхува.

Валидирането на чувствата позволява на детето да споделя за тях без да бъде порицано. Изрази като: „Няма от какво да се страхуваш!“, „Хайде, голям си вече да се плашиш!“ и др. ще създадат дистанция между вас и детето.

У него ще остане усещането, че няма право да се чувства така и ще спре да ви споделя преживяванията си.

6. Покажете му как да изразява нуждите си и да отстоява себе си в социални среда.

Покажете му, че не е страшно да бъдеш отхвърлен от другите, ако техните действия те карат да се чувстваш зле. Детето има нужда да получи увереност и да се защити, когато границите му са нарушени.

Подходящи насърчителни думи, които да използва, са: „Сега е мой ред да се кача на люлката!“, „Не ми харесва, когато ми казваш/правиш…“, „Няма да играя с теб, ако ме обиждаш/неспазваш правилата на играта!“.

7. Ако детето ви се тревожи и не може да обясни защо, кажете му, че вътре в него има страх, който е добре да изрази.

Добър повод да си поговорите за чувствата. Може да му обясните, че те са нашият компас, който сочи накъде се движим. Чувствата живеят вътре в нас и възникват без ние да искаме, но можем да ги управляваме.

Когато детето изпитва неприятни чувства, има склонност да ги потиска. Тук е моментът да му кажете, че ако не обръщаме внимание на страха, например, той става по-голям и ни контролира.

Затова е добре да споделяме и да изразяваме как се чувстваме. Ако детето е объркано и не може да назове чувствата си, насочете го: „Разкажи ми какво се случи.“, „Къде в тялото си усещаш това…“, „Какво би направил, за да не се страхуваш повече?“ и т.н. Избягвайте да му вменявате чувства и състояния, а по-скоро изследвайте заедно какво се случва с него.

8. Научете го, че си струва да имаш поне един добър приятел, с когото да споделяш.

Не се притеснявайте, ако детето ви не е заобиколено от много деца и не е център на играта. Може би просто няма нужда от това. Научете го, че приятелството е ценно заради това, че винаги може да споделяш тревогите и притесненията си и ще бъдеш изслушан. По този начин ще се почувства свързано и прието заради това, което е.

Автор: Милена Николаева – психолог

В днешния свят на постижения „провал“ е лоша дума. Успехът е права възходяща линия към върха. Сякаш да се провалиш означава, че не си способен на успех. Ако не е черно, значи е бяло. Точка! Ами, ако е розово или пък жълто?

 Свързването на успеха и провала като двете крайни точки на една права линия ни задължава да мислим в тесни рамки. Криво – право, добро-лошо, нищо по средата. Пък точно там, в средата, се крият нюансите, които правят живота да изглежда като една безкрайна плетеница от случки. А те носят опит и знания. Защото провалът учи.

Защо е добре децата да се научат да се провалят преди да се научат да успяват

Сигурно поне веднъж сте били свидетели на някоя от следните случки. Двегодишен човек се мъчи да вкара дървено кубче в пластмасова бутилка. Или пък току-що проходил малчуган бута уверено напред собствената си количка без дори да гледа пътя напред. А колко е трудно да си сложиш ръкавиците ще ви покаже всеки възпитаник на яслата. Общото между тези деца е, че никое от тях не се отказва веднага, а опитва. Отказваме ги ние с фрази като: „Чакай аз!“, „Не така, остави на мен!“, „Не можеш! Спри!“ и т.н. В началото думите ни сякаш не достигат ушите им. Но с времето ние сме толкова убедителни, че те спират с опитите си разочаровани. И тук е критичният момент. Да не ги откажем да опитват.

Ако сме достатъчно търпеливи, ще видим, че малкият човек ни търси за помощ – да развием капачката на бутилката или пък да му обуем обувката. Но не веднага. Той има нужда от нас и ние сме там да го научим. Но първо има нужда да опита сам и да се провали. И то много пъти.

5 качества, които провалът изгражда у детето

Това са на пръв поглед обикновени ситуации, но критични. Те поставят фундамента, върху който ще се гради успеха на личността през целия живот. Провалът учи детето на:

• мотивация за справяне
• психологическа устойчивост при критични ситуации или резилианс
• стремеж задачата да бъде завършена докрай
• контрол над импулсите или инхибиторен контрол (част от т.нар. екзекутивни функции, за които ще стане дума в следващи статии)
• радост от постижението.

Петте изброени качества са взаимосвързани като наличието на всяко едно обуславя изграждането на другото. Нека ги разгледаме поотделно.

Мотивация за справяне

Мотивацията е движещата сила за постигането на целта. Тя стои в основата на всеки успех. Когато стимулираме и подкрепяме детето да опитва нови дейности, ние изграждаме основната мотивационна програма в мозъка му.

Мотивираното дете не се отказва пред трудности, а опитва нови начини да постигне желания резултат. Така в мозъка му настъпват критични промени – развива се префронталният лоб, отговорен за планирането и организирането на всякa дейност.

Психологическа устойчивост (резилианс)

Това е сложен психологически процес, който помага на човек да устои и преодолее травматични събития или ситуации на провал. Когато детето падне от колелото и си ожули коляното, но въпреки това отново се качи  и овладее баланса на двете колела, това е справяне в критична ситуация.

Мотивацията (искам да се науча да карам колело) е подкрепена от психическата устойчивост (опитвам, но падам и пак опитвам) и резултатът е налице (мога да карам колело).

Задачата ви е да насърчавате и подпомагате опитите на детето.

Стремеж задачата да бъде завършена докрай

Това умение е особено важно в училищна възраст. Академичните постижения изискват изпълнението на задачи от няколко стъпки и е нужно постоянство.

 Основите му се поставят още в ранна възраст, например при оцветяването. Детето е възхитено от новата книжка за оцветяване и с ентусиазъм я прелиства. Започва безразборно да оцветява като избира произволни цветове и картинки.

Намесата ви тук е много важна. Може да го насърчите да завърши оцветяването на една картинка. Може да му помогнете да избере подходящи цветове като му задавате насочващи въпроси.

Целта е детето да е мотивирано да изпълни задачата докрай,  без да прескача от дейност в дейност. А мотивацията идва от споделеното внимание с вас.

Контрол на импулсите (инхибиторен контрол)

Детето започва да оцветява картинката и зарязва по средата задачата,  защото да оцветяваш е трудно. А и е бавно и скучно. То иска резултат сега. Но ако продължи да оцветява и види завършеното творение, това значи, че контролът на импулсите е задействан.

Мозъкът на детето е овладял неистовото желание да драска произволно и вместо това иска да оцвети и да се наслади на резултата. Инихибиторният контрол е задължителен при дейности, изискващи методичност и постоянство.

Вашата роля е да насърчавате детето с думи като „Харесва ми как си оцветил дървото! Чудесно!, „Хайде да оцветим това цвете, я виж, всички си имат цвят, само то остана! Нека изберем цвят и за него!“.

Целта е не вие да завършите картинката, а то само, но с вашата позитивна подкрепа.

Радост от постижението

Вероятно се чудите защо пък точно радост. Не се ли подразбира, че успехът носи радост. Не винаги. Много често ние възрастните сме така устремени в постиженията, че когато най-после стигнем заветния връх, стоим апатични и се чудим: „Е, това ли беше!“.

Няма я радостта. Загубили сме я някъде там в детска възраст, когато някой ни се е скарал, че сме се изцапали в опит да отворим буркана със сладкото.

Или пък когато някой забързан възрастен ни е обул чорапите, докато ние тъкмо сме щели да нацелим правилната стратегия. Не, че сега не умеем да се обуваме или да отваряме буркани, обаче радостта от малките ежедневни успехи ни липсва.

Постижението е празник, а радостта е базовата емоция, която го валидира. Тя дава сила (мотивация) за следващо. Децата имат нужда да се радваме с тях, особено когато си обуват чорапите правилно.

И така, защо провалът е добър за децата?

Провалът учи децата, че опитът и грешката са полезни, защото водят към успех. Прави ги устойчиви, когато им се иска да се откажат, защото е твърде трудно. Стимулира ги да бъдат мотивирани на всеки етап от изпълнението на задачата.

И най-важното: учи ги да се радват, когато най-после овладеят някакво сложно умение. Спомнете си моментът, когато се научихте да карате велосипед без помощни колела, и ще ви залее вълна на гордост и удовлетворение. Това е радостта!

автор: Милена Николаева

снимка: интернет